Името Иван Йончев вероятно е непознато за мнозина. Сред тях (до не съвсем отдавна) бях и аз.  През 2014 година, докато бях в библиотеката на ПТГ „Н.Й. Вапцаров“ където завърших средното си образование, попаднах на една интересна книга. Става въпрос за „Изворите на Ескус“. Това е сборник в който са поместени текстове на личности от миналото, както и наши съвременници. Това е което ги обединява е фактът, че всички са писатели и поети от Самоков и околността му.

Вътре, редом с другите, бяха поместени кратка библиографична справка за   Иван Йончев,  както и три негови стихотворения. Прочитането им предизвика у мен вълна от положителни емоции, но и голяма и почуда, защото досега не бях чувал/чел нищо за тази личност.  След няколко дни посетих Общинската библиотека „Паисий Хилендарски“ в Самоков, където, за голяма моя радост, се оказа че се пази голям архив за поета. Веднага се заех да проучвам голямото количество, статии, снимки, ръкописи и др. материали. Постепенно у мен узря идеята да напиша един материал, който да популязира живота и творчеството на Йончев. Той по-късно бе публикуван в един от местните вестници „Приятел“, а незаменима морална подкрепа ми оказа Иван Ненов, писател и ръководител на литературен кръжок „Димчо Дебелянов“  в нашия град.


Не след дълго получих добра новина: Димитър Йончев, строител ветеран и голям общественик от Самоков прочел материала и междувременно се свързвал със своите братовчедки Елка и Росица Йончеви в София. По тяхно желание се срещнахме и запознахме, при което аз получих тяхната похвала и одобрение за това което правя и нова „порция“ архивни материали, които те са събирали през годините.  Така постепенно след проучването на тези материали стигнах до едно важно заключение. Сметнах за редно, че е редно повече хора да научат за този наш талантлив поет и съгражданин. Така, след още други проучвания се роди първата главата от книгата ми за Самоков, която предстои да излезе скоро.

Преди да ви разкажа за изложбата обаче, трябва да изясним въпросът: кой е Иван Йончев ?

Дядото  на поета, даскал Йонче (Иван) е роден в село Говедарци, намиращо се на 13 км от Самоков. През  XIX век  се преселил в Самоков и   се оженил за Катеринка, а след това построил къща в махалата „Крискър“ (буквален превод: покрай Искъра). Те имали три дъщери  и трима сина. Последният от тях, Петър е бащата на поета Иван Йончев.  Работил е  в София, където  среща  Димитър Трайкович,

[1] търговец и ханджия. По-късно се запознава и с Марица, племенницата на Димитър, която той осиновил и отгледал след  смъртта на баща ѝ Антон. В семейството, освен Иван, има четири  деца: сестрите му: Невена, Берислава, Катерина и брат му Михаил-Милан, който след 1905 г. става офицер. В много издания, най-вече литературни енциклопедии, но и в някои статии, може да се види София, посочена като негово родно място, но това не отговаря на истината. Иван Йончев смята за свое родно място Самоков, където и е израснал. Това е записано и в архивите на Самоковската община Бащата Петър започва работа в София като предприемач по канализацията, но неговият съдружник го измамва и ограбва. Семейството скоро изпада в мизерия и това налага завръщането им в Самоков. Живеят на улица „Искър“, която днес се нарича „Иван Вазов“. Нерадостното му детство е една от често срещаните теми в неговото творчество.

Петър Йончев се разболява тежко и умира.  Издръжката на семейството  пада върху майката Марица и най-голямата сестра Невена, която е била учителка и остава неомъжена до края на живота си. Семейството се завръща в София, за което вероятно е помогнал Трайкович. В София, първоначално Йончеви живеят в „Красно село“ в бедност и недоимък. Въпреки това Иван Йончев учи в Първа Софийска мъжка гимназия на улица „Дунав“ (завършва IV клас).

  За разлика от други наши и световни поети и писатели Йончев започва да твори сравнително рано. Четиринадесетгодишен пише пиесата-поема „Слепец“, отпечатана през 1904 година.  Друго негово ранно произведение е  пиесата „Стоян Хайманата“.

В периода 1904-1906 година Иван Йончев е в Загреб, Хърватия, където изучава  певческо изкуство. Заедно с това е играл в Загребския театър и  записвал грамофонни плочи. 

 Той е част от столичната бохема. Това са  групи творци, които се събират в определени заведения. Въшншният му вид, който виждаме по снимките и е описан от съвременниците, напълно кореспондира с начина му на живот.

 Средата в която се е движел Йончев се е състояла  от актьори, писатели и художници, чийто списък е твърде дълъг.  Заслужава си да споменем, обаче, че се е ползвал с  видими симпатии от народния поет Иван Вазов. На него посвещава творбата си „Раздяла“. Вазов пък му подарява екземпляра от стихосбирката си „Песни за Македония“ с посвещение.

Йончев е  дружал  е с различни артисти и творци, но не принадлежи към нито един литературен кръг или литературно направление,  неговият стил е самобитен и уникален. Можем да се убедим в това когато прочетем отзивите за неговото творчество, писани за него още приживе. Ежедневните му разходки са били от книжарницата на ъгъла на „Мария Луиза“ и бул. „Дондуков“, Света Неделя до хотел „Панах“ (към Леге). Сутрин е закусвал в млекарница „Швейцария “. Брат му Михаил, който е полковник от Българската армия и симпатизант на БЗНС, свързва поета Йончев се свързва с редица офицери и военни издателства. Става особено близък с полковник Тодор Гиргинов, заместник-началник на щаба на армията, с офицера Михаил Бакърджиев и някои македонски революционери. На Тодор Александров и Александър Протогеров посвещава стихотворението си „Песен на песните“.

Йончев  участва и в освиркването на Фердинанд през 1907 година, довело до Университетската криза.  След това поетът е арестуван и прекарва една нощ в столичен участък. Това дава отражение върху крехкия му организъм, развива бронхопневмония.
 

Разполагаме със сведения, че в периода 1910-1911 г. за кратко е работил като писар към Столичната община.  Дълго обаче той е стоял без работа и препитание, като основно е разчитал на финансовата помощ на  своите роднини и близки.

 В Първа мъжка гимназия в София, където учителите го познават основава литературен кръжок „Христо Ботев“ (според други „Васил Левски“). Също организира с учениците и туристически излети из любимата му Витоша.
Войните за национално обединение се явяват своеобразен творчески подем за Йончев. Той е на фронта, но поради разклатеното си здраве, е като дописник и „войник за особени поръчения“ към Щаба на армията.

Въпреки негативния изход от войните, големите жертви и последвалите две национална катастрофи, безпримерният героизъм на българският войник и неговата жертвоготовност не могат да бъдат забравени. Това ясно проличава в думите на поетът-свидетел, предадена чрез лирическия герой в стихотворението „Умиращият войн“ (1914):
       
                         

Тогава поетът  написва своите безсмъртни произведения, които по-късно ще се превърнат и в песни: „Завета на дедите“, „Какво са“, „Родина“ и др. Те ще се превърнат в съвършена патриотична поезия с която всяка една нация може да се гордее. Темата за Родината, мъката по нейната съдба и войните за национално обединение (на които Йончев е съвременник) са основна тема в творчеството му. По стиховете на „Завета на дедите“ Георги Петров Шагунов (1873-1948) – композитор и един от първите капелмайстори създава марша „Един завет“. Този факт (до днес) често бе пренебрегван и премълчаван. Немалко са и социалните му стихове, но те могат да бъдат определящи за идеите на поета.  Друга голяма тема в творчеството на Йончев е любовта към любимата,изразена в творбите „Две очи“, „Тръпен ли минах“, „Аз и ти“ и др.  
                               

На 26 май 1918 година в 14 и 30 часа Йончев умира от туберкулоза,  заобиколен от семейството си. Опелото е извършено в черквата на село Бояна, а е погребан в старите Боянски гробища.  Освен роднините на поета там са и много тогавашни интелектуалци,  за да се сбогуват с ранно отишлия си Йончев. На гроба му прощално слово произнася Стилиян Чилингиров. През 1943 година гробището е пренесено, за да се направи парк и въпреки протестите на близките, гробът остава без знак и се заличава.  След 09.09.1944 година името на Йончев почти не се споменава , но маршът „Един завет“ продължава да се изпълнява и в Българската народна армия (макар и често със силно редактиран и орязан текст) и без да се споменава автора.

 Писаното за Йончев надхвърля по количество неколкотратно излязлото изпод перото му, но въпреки той някак остава скрит от обществения поглед. Днес неговото име носят улици в Самоков и София, има поставени паметни плочи, а проучването на живота и творчеството му продължават.

След многократни разговори с роднините на поета и Веселин Хаджиангелов (директор на музея в Самоков) се роди идеята за тази изложба.  Тя се състои от 16 постера и  е  опит да се събере разпокъсаното между институциите наследство на поета. Изложбата няма нужда от много думи, за да бъде представена, защото говори сама за себе си. Иван Йончев е показан в истинския си образ, такъв какъвто е бил: далеч от клишета, политическа конюнктура или нечии виждания. В нея може да се видят редки архивни снимки, ръкописи, произведения на поета, както и биографията му представена по години.  Също така особено един особено ценен експонат: маса, принадлежала на Д. Йончев, чието семейство живее в къщата в Самоков, след като Иван Йончев и семейството му я напускат. Благодаря на музея и библиотеката в Самоков, както и на Елка и Росица Йончеви за предоставените архиви, без които тази изложба нямаше да бъде факт.   На откриването присъстваха родственици на Иван Йончев, членове на асоциация "Онгъл", университетски преподаватели от република Македония и др. Изложбата ще остане в музея до края на 2018 година.   Заповядайте !

[1] Кмет на София (1879-1880). Тогава Общинският съвет приема първият регулационен план на София, открива се първата Девическа гимназия. Сформирана е благоустройствена комисия, която да поправи канализацията и се погрижи за осветлението на улиците. Станислав Доспевски (1823-1878) му е нарисувал портрет, който се съхранява в колекцията на Музея за история на София.

               сп. "История", кн. 6, година XXVI, 2018, с.580-584